Най-тъжната жена на Алмодовар

„Хулиета“. За вината като вирус, за прошката като лек

Когато неоновият кич е приглушен и превърнат в изкуство; когато сапунената опера е разпенена като хищно море, поглъщащо лодки и хора; когато червеното е разложено на десетки стипчиви нюанси, всичко е ясно: Педро Алмодовар отново замесва филм със своята къса, пухкава длан и го запича под кинопрожекторите. Неговата „Хулиета“ е крехка малка пластика – история за жена, ранена в сърцето и изхвърлена на брега на живота си. Плувайки през необятна любов, необратима загуба и непоносимо изоставяне, тя засяда в пресъхнала от болка река. В „драма, в която никой вече няма сили да плаче, в драма, суха от сълзи“, като казва самият Алмодовар.

В първите кадри обаче, тази жена е изтъкана не от страдание, а от мека дневна светлина. Хулиета е спокойна вкъщи, докато събира багажа си, твърдо решена да остави живота си в Испания и да отвори нова страница. Случайна среща на една мадридска улица – среща, в която изскача името на нейната липсваща дъщеря, я кара да спре. Да остави куфара си, да поеме въздух и да преживее отново болката, скрита в нея.

Алмодовар се вдъхновява за филма от разказите на носителката на Нобелова награда Алис Мънро. Първоначално те са в основата на сценария, но впоследствие испанецът запазва от тях само сцената във влака.

Шумът на колела, тракащи по релсите, ни връща в миналото й – в онова купе, където започва личният й роман с рибаря Хоан.  Докато пътува през секс, любов, изневяра, смърт, депресия и отчайваща самота, тя се превръща в тънка, бледа сянка. Обичала страстно, а след това, сгрешила фатално, Хулиета не успява си прости. А всички знаем, че когато не си прощаваш, вината тръгва по кръвта ти, сякаш смъртоносен вирус. Отравя теб, а след това най-скъпите ти същества, твоите деца. Те, на свой ред, също неспособни на прошка, те наказват жестоко…

Хулиета е роля, твърде голяма за една актриса, затова е поделена между Ема Суарес (като зрялата главна героиня) и младата Адриана Угарте. С откритата си, щедра игра, с очите си, в които плуват удавници, двете оставят усещането, че са една и съща жена в различни възрасти. С избора им Алмодовар ни показва силата и тежестта на времето, и междувременно леко се покланя на Бунюел и неговият „Този неясен обект на желанието“ (филмът, в който Анхела Молина и Карол Буке също „преливат“ една в друга).

Ема Суарес (зрялата Хулиета, вляво) и Адриана Угарте, като младата главна героиня.

Докато ни води през тази история, испанецът разплита тънка, яркочервена нишка и създава изкуство във всички нюанси на любимия си цвят – с халата на главната героиня, който се разтваря като алено лале при всеки неин дъх; с оргазма й, разпилян върху кървавия плюш на влаковата седалка; с нежността, с която тя докосва пламтящата татуировка-сърце върху кожата на нейния любим; с остарялото й, мокро лице, покрито с керемидена хавлия; с отчаяното й майчино сърце, почти спряло под черешовия пуловер…

Ако обаче вдигнем глава от плоското червено платно ще видим, че това е филм на два етажа. Героите му хем са заклещени в  реалността, хем се реят над нея. В простия рибар живее необикновен артист, в сприхавата икономка – автентична bruja* (на вашето внимание, неповторимата Pоси де Палма). Самата драма е надстроена с усещането за хичкоковски (или патришахайсмитски) трилър, а отгоре, над нея, има една таванска стаичка – място за мистерии и случайности.

Както във всеки свой филм, и в този Алмодовар жонглира с любимите си, познати бухалки – неутолимото желание за живот и парализиращият страх от смъртта, безсилието пред неизбежното и силата на надеждата. Слабо базиран на кратките разкази на канадската писателка и носителка на Нобел Алис Мънро, „Хулиета“ няма мащаба или изпепеляващата страст на предишните шедьоври на испанеца „Всичко за майка ми“, „Говори с нея“ или „Лошо възпитание“. Но въпреки това вълнува. Може би, защото ни показва толкова уязвими и толкова силни.

Алмодовар, художникът. Със светлина и цвят той казва повече, отколкото думите могат.

*bruja – от исп. вещица

 

Педро Алмодовар: Аз съм самотник в друга реалност

Филмите са моят живот. Но, това, донякъде, е присъда. Ако не правя филми, ме обзема тъга. Усещам постоянна тревожност. Обръщам внимание на всичко, което чета, виждам и чувам, защото в тази реалност може да се роди първата реплика за моята следваща история, която е моята истинска реалност. Може би това, което казвам, не звучи много оптимистично. Но аз самотник с много ограничени амбиции и желания. Истината е, че киното е моето всичко.“

 

 

Отговор

Вашият e-mail няма да бъде публикуван. Отбелязаните полета са задължителни. *

*