Je m’appelle Билалов, Je suis Урумов

За изтънченото френско удоволствие от „Името“ в Сатирата

Стабилните семейства са като старите демокрации – удобни, превидими и скучни. Всеки техен член знае докъде се простират правата му (върху общия диван), колко пъти е редно да си поиска (последното парче от десерта) и кога е препоръчително да си затвори устата. Когато обаче някой откаже да спазва правилата, вилиците от фамилната вечеря щръкват като щикове и мирът тутакси приключва. А в последвалата война никой не може да запази неутралитет…

Разбира се, това е само един от сюжетните пластове на „Името“ –  пиеса, създадена в най-добрите френски комедийни традиции, а отскоро и силно заглавие в Сатирата. Родена в артистичните умове на Матийо Делапорт и Александър дьо Ла Пателиер, през 2010 година тя стига театралния си триумф с 250 представления на парижка сцена и получава 6 номинации за наградите „Молиер“. Появата й в родния афиш също е събитие. Защото това е поява на самоуверен френски маршал, който първо те гъделичка с байонета си, после те подмушва по слабите места, а накрая разкъсва естествената ти съпротива да се смееш с глас.

Влизаме в тази история по елегантното стълбище, водещо към парижкия апартамент на семейство Гаро. Отдадената на дома Елизабет (Ана Вълчанова) приготвя марокански специалитети. Съпругът й – университетският преподавател Пиер (Николай Урумов), препуска в хаотичен тръс из хола, търсейки изгубени ключове. Скоро към тях се присъединяват циничният бизнесмен Венсан (Михаил Билалов), бременната му съпруга Ана (Ирина Първанова) и общият приятел Клод (Богдан Казанджиев). Разговорът се закача за наглед невинна тема – как ще бъде кръстено очакваното от Венсан и Ана бебе. Но името, предложено от бъдещите родители, не само предизвиква смут, протести, възмущение и дори отвращение, а изважда заровени тайни и стаени обиди.

Какъв късмет, че вместо дебелашко-битови смешки, каквито темата предполага, получаваме фин, остър хумор! В тази пиеса името на бебето не е повод за заяждане със свекървата, а спор за наследствеността и избора, за благородството и низостта. Той препуска между литературата на 19 век и актуалните издания на синонимните речници, галопира между Битката при Аустерлиц и Втората световна война, и финишира пред съвременните герои – претенциозните, откъснати от живота леви интелектуалци и натуралните, робуващи на SUV-овете си бизнесмени. (Струва ни се дори, че пиесата съзнателно примитивизира Лаканианската идея за името на бащата и за Едиповия стадий с обобщението, че всичко си е е*ало мамата, но по този параграф може и да грешим).

След леко мудното начало сюжетът се разгръща бързо, красиво и страстно, като ветрило във фламенко. А върху здравата му рамка актьорите показват какво умеят, режисирани от проф. Здравко Митков. Пред нас са брилянтен Урумов (със стойка и маниери, в които няма фалш), отличен Билалов (като образован от живота, гъвкав нахалник) и убедителна Вълчанова (огледален образ на цяло поколение оковани от чужди очаквания жени, майки и съпруги).

Партньорството им на сцената е забележително. Личи си, че споделят общо усещане не само за театралното, а и за умното и смешното. С лекота ни показват онези житейски роли, в които хем ни е удобно, хем непоносимо. Местят гледната точка, за да видим как уж арогантните всъщност са ларж, а уж извисените – дребнави. И крайна сметка ни осигуряват един смислен и адски забавен час и половина, който, честно казано, не сме очаквали да прекараме точно в Сатирата.

„Името“ е на Голяма сцена в Сатирата на 3, 13 и 23 ноември.  

Отговор

Вашият e-mail няма да бъде публикуван. Отбелязаните полета са задължителни. *

*