От вътрешната страна на сърцето

 „Стая“ е затвор, утроба, ад, убежище. Филм с малък прозорец, по който се стичат сълзи

„Стая“ може да мине за хорър. Защото ни вкарва в ад с размери три на три метра със закован прозорец и тежка, метална врата. В него е затворена млада жена – отвлечена на 17, насилвана нощ след нощ почти седем години, осъдена на отчаяние. „Стая“ обаче прилича и на утроба. На сигурно, уютно място, в което жертвата с нежност отглежда своя малък син, заченат от похитителя й, роден в плен и напълно убеден, че реалността има четири стени.

В този филм сезоните не се сменят, но нощта винаги отстъпва място на ден. Вечер жената се разпада под тежкото пъшкане на психопата, който пристига с провлачена стъпка и разкопчан колан. Сутрин се събира отново под формата на грижовна, обичаща майка, за да прави палачинки, да разказва истории, да пуска корабчета в мивката и да сътворява приказен, измислен свят за сина си Джак.  С последни сили тя превръща общия им, малък, тесен кошмар във вълшебен микрокосмос и, малко преди да се предаде на отчаянието, организира бягство навън, където небето е непоносимо синьо. Под него двамата ще се борят отново – този път със спомените за ужаса, с липсата на ясни граници в реалността и дори с носталгията към извратената сигурност на някогашния им свят.

Преди този момент да настъпи ще разберете, че сте попаднали на съкровище. На парченце безценно кино, създадено от ирландеца Лени Ейбрахамсън.  В „Стая“ той сменя перспективата, размества пространството и жонглира с геометрията. Разкроява реалността на различни по големина кутии, влизащи една в друга. Размества стените в ума като плъзгащи се врати. Отваря капандури към слънцето и надеждата.

Наясно със сложния архитектурен план на своя филм, Ейбрахамсън прокарва сюжета между колони като „Изкуствен интелект“, „Животът е прекрасен“, „Пинокио“, „Алиса в страната на чудесата“ и „Граф Монте Кристо“, без да се заплете, изгуби или да залитне. И, в крайна сметка, разгръща пълния си режисьорски потенциал, който ни показа още с „Франк“.

Неговата „Стая“ има особена сглобка. Това е драма за възрастни, създадена сякаш от детски конструктор „Лего“. Думите, погледите, жестовете, нюансите – всичко пасва на мястото си и оформя здрава конструкция. В основата й е едноименната книга и сценарият на канадката Ема Донахю. Върху текста надграждат точната ръка на оператора Дани Коен (гений, способен да снима кибритена кутийка като Вселена) и музиката на Стивън Реникс. В готовите пространства се нанасят Бри Ларсън („Оскар“ за ролята на Ма) и Джейкъб Трембли (феноменалното момченце в образа на Джак, което практически изнася филма и, поне според нас, повече заслужава „Оскар“-а). Дали казахме, че двамата играят? Грешка. Всъщност ни дават шанс да разберем как една майка може да спаси своето дете и как едно дете може да измъкне своята майка за косата си.

Ето защо гледаме „Стая“ не като обикновен трилър (в противен случай щяхме да се заядем за скъсаната логика в поведението на похитителя и за още някои дребни недомислици), а като история от вътрешната страна на сърцето. История за свободата, човечността, обичта. От нея разбираме колко болка можем да преглътнем, как се живее с непоносимото и какво, в крайна сметка, е в състояние да ни спаси. Понякога това е нещо дребно – жест, усмивка, ближещо ръката ни куче или просто слънчев лъч, който стопява снега върху прозореца на личния ни затвор и го превръща в сълзи на облекчение.

 

room-4

Джейкъб Трембли – момченцето, което заслужаваше „Оскар“ за ролята си в „Стая“

room-movie

В ръцете на Бри Ларсън, която взе статуетката на Академията.

Отговор

Вашият e-mail няма да бъде публикуван. Отбелязаните полета са задължителни. *

*