Орхан, ти имаш странен ум

Пътешествие из истанбулския дом и из световния интелект на турския писател

Да четеш неговите книги е като да плаваш из тъмни, непознати води. Тръгваш бавно, дори вяло. Движиш се тромаво, без ясна цел и посока. И изведнъж се оживяваш. Забелязал си очертанията на огромен, необятен свят. В далечината е изплувала непознатата Турция. Особена територия, разположена между Европа и Азия, между образованието и неграмотността, между толерантността и фанатизма. Полудемокрация, в която насилието често взима думата.

Орхан Памук умее да говори с обич и меланхолия за родината си (в частност за изчезващия, стар Истанбул) и трудно прикрива непоносимостта си към държавата. А през бинокъла на любовните истории ни показва  детайли от турската народопсихология, култура и политиката (които, на нас, българските читатели, ни се виждат стряскащо познати).

Следващите редове обаче не са пътуване из творчеството на автора на „Името ми е Червен“, „Черна книга“, „Сняг“, „Музей на невинността“ и „Истанбул“, а разходка из дома му. Прекрачваме прага на мястото, където Носителят на нобелова награда за литература създава книгите си. Поглеждаме през прозореца му. Подпираме се върху бюрото му. Прекарваме пръсти през хилядите му книги, които „живеят“ в отделен апартамент. И заедно си припомняме чудовищния тътен на бомбата, която окървави града му на 12 януари…

Една спираща дъха панорама

TO GO WITH AFP STORY BY PHILIPPE ALFROY Turkish Nobel laureate author Orhan Pamuk works at his desk at his house in Istanbul, on Febuary 2, 2015. World acclaimed Turkish writer Orhan Pamuk has started to work on his new novel featuring Istanbul in his flat overlooking the Bosphorus, Topkapi Palace and the Blue Mosque. Since he was awarded the Nobel Prize in 2006, he's become one of the most vocal critic of the "climate of fear" he said conservative and Islamic Turkish President Recep Tayyip Erdogan imposed on Turkey. AFP PHOTO/OZAN KOSE

Огромният прозорец на истанбулския му апартамент гледа към Босфора. Панорамата спира дъха. Отляво се вижда Азия. Отдясно – Европа. По средата, директно пред погледа, две минарета пробождат студеното зимно небе. Във въздуха се носи пронизителното мяукане на котки и пищене на чайки…
Вероятно няма по-подходящ изглед за Орхан Памук, който построи с думи мост между Изтока и Запада, между Азия и Европа. Самият той обаче не се изживява като строител на каквото и да било. По-скоро смята себе си за човек, който се опитва да пише добри романи, да ги потапя дълбоко в турската и османската култура, и да ги „суши“ върху горещата си любов към западния живот и литература.

Поезията на кървавия залез

По залез гледката от балкона му се променя. Отиващото си слънце оцветява в кървавочервено високите сгради в азиатската част. „Не можете да си представите колко много стихове са посветени на тази светлина“, казва Орхан Памук , докато изпраща деня от терасата. Според писателят добра поезия създават само онези, които умеят да виждат този неизменно повтарящ се момент винаги по нов, различен начин.

Орхан вижда по този начин любимия си Истанбул, един от основните герои в книгите му.  Получил образование и по архитектура, той забелязва всяка промяна в мегаполиса и я отбелязва върху листа. Свикнал да мисли в точни пропорции, изгражда отделните глави от романите си върху ясна, предварително начертана основа. „Само последната глава пиша понесен от вдъхновението, без да планирам и изчислявам каквото и да било“, казва той.

В дома на книгите

Die Buecher von Orhan Pamuk beziehen ein neues Apartment im gleichen Haus. Am naechsten Tag werden sie mit einem Mitarbeiter in die Regalwand einsortiert. Er bringt Volker Weidermann auch wegen dem Blick hierher, da die Wohnung in der letzten Etage liegt.

Всъщност авторът на „Името ми е Червен“ има не един, а два апартамента в сградата с великолепна панорама. Вторият е разположен два етажа над първия, а до него води тесен асансьор. Вътре живеят хилядите му книги. В момента – подредени в кашони, очакващи да заемат мястото си върху празните лавици.
Орхан се ориентира лесно в тази „насипна библиотека“. Без проблем открива германската секция. Спира се пред кашон с произведенията на един от любимите си автори – Томас Ман. И със страхопочитание вади „Кралско височество“ и 40-годишно издание на „Буденброкови“. „Аз не съм щастлив човек по природа и никога няма да бъда такъв. А и не вярвам, че сме на този свят, за да бъдем щастливи хора. – казва той, заобиколен от книгите си. – Но, за сметка на това, съм щастлив писател.“

И тогава се чу: „Бум!“

Памук живее във време и в град, които не предполагат пълно щастие. Апартаментът му е разположен в живописния квартал Сиханджир – не много далеч от центъра на Истанбул, където на 12 януари избухна бомба и отне живота на 11 души. „Седях ето тук – казва писателят и поставя ръцете си върху кръглата дървена масичка пред прозореца. – Беше спокоен ден. Точно бях приключил новия си роман и пишех статия, когато изведнъж се чу: „Бум!“. Веднага разбрах, че това е бомба. Защото през 70-те години взривовете бяха ежедневие в града. Разпознавам безпогрешно техния звук.“
Памук изчаква десет минути, преди отново да седне пред компютъра и да види страховете си потвърдени в първите медийни репортажи. След още 20 минути с него по и-мейла се свързват редактори на вестници от Италия, Германия и САЩ, за да коментира случилото се. От Турция и-мейли не пристигат.
Какво мисли Орхан за Ислямска държава, която стои зад атентата? „Разбира се, това е ужасна, примитивна, нечовешка организация. – казва той. – Но знаете ли какво? Начинът, по който медиите пишат за нея, разпалва допълнително истерията и паниката. Защото репортажите са лишени от аналитичност. Моето мнение е, че така помагат на Ислямска държава. Лидерите й са много доволни от ужаса, който предизвикват.“

Адската машина II

Памук има ясна позиция за събитията както по света, така и в собствената му страна. Разпалено (и не отсега) твърди, че турската демокрация е „осакатена“. Категоричен е, че никой не може да изразява мнението си свободно и че правителството притиска критичните журналисти до стената. Мнозина от тях – включително един от най-добрите му приятели, вече са отвъд нея. В затвора. „В Турция днес няма разделение на властите. Доктрините на Монтескьо не са популярни тук – казва писателят през смях, а после добавя сериозно – Аз имам Нобелова награда, така че мога да говоря каквото искам. Но страната ми е в толкова тежко състояние, че дори не ми се ще постоянно да коментирам случващото се с нея.“

Памук трябва да умре

02-istanbul-span-master675

Да живееш в Турция на Ердоган и да изречеш подобни думи е, меко казано, смело. Едва ли има нужда да припомняме, че именно заради гражданската си позиция (по-точно, заради споменаването на Арменския геноцид) писателят беше съден за „обида на турския народ“. А крайните националисти му издадоха смъртна присъда, която все още не са отменили…
След като беше заплашен с убийство, авторът на „Сняг“ се принуди да се обгради с трима бодигарда, осигурени му от турското правителство. Днес го охранява само един. Орхан трябва да му се обажда всеки път, когато реши да излезе от апартамента си. Въпреки това твърди, че диша по-леко от всякога. „В момента към мен няма насочена силна омраза, нито съм подложен на толкова сериозен политически натиск, колкото преди десет години“, категоричен е той.

Съдбата на човека

Действително, като писател, Орхан Памук е по-обичан в страната си от когато и да било. Един от последните му романи – „A Strangeness in my Mind“, е най-големият му литературен успех в Турция. В него той за пръв път завързва сюжета около мъж от социалните низини.
Въпреки че самият Орхан произходжа от заможно семейство, изгражда героя си без високомерие, с любов и човечност. Вероятно това е една от причините читателите масово да се припознават в Мевлут – обикновен млад мъж, който търси късмета си в големия град,  работи честно, обича силно и не иска много. Историята проследява пътя му от родния му дом в Анадола до разрастващия се Истанбул, който мами новодошлите с обещания за бързо забогатяване. Мевлут започва да продава боза по улиците. Да забогатее не му се отдава. Но за сметка на това успява да опази най-голямото си съкровище – оптимизмът, умението да разпознава щастието и да се залавя здравата за него. Към  главния герой Орхан Памук майсторски дорисува великолепния, променящ се Истанбул. Показва трансформацията на стария, уютен град в огромна, неконтролируема метрополия.

Блясъкът на странния ум

pamuk_1028

Писан шест години – много по-дълго от предишните, този роман за пореден път разкрива умението на Памук да измъква истории от миналото и да ги заплита като нишки в нов, тежък, пъстър килим. Преди да се заеме с писането, той се подготвя педантично. Провежда стотици разговори с близки и непознати, които му подаряват спомените си за града и най-ярките негови обитатели. Планирана като повест, книгата постепенно набъбва от множеството гласове и се превраща във великолепен роман. Както скромно обобщава самият Памук: „Просто имаше твърде много за казване“.
Заглавието „A Strangeness in my Mind“* той обаче измислил много преди да напише първата страница. Докато четял „Прелюдия“ на Уилям Уърдсуърт попаднал на фразата „a strangeness in the mind (буквално, „странност в ума“ – бел.ред)“. А тя отключила в него спомен от ученическите му години. Памук се сетил как, навремето, смутени от неговия специфичен начин на изразяване, съучениците му се подбутвали и му казвали: “Орхан, ти имаш странен ум…“

*Буквално – „Странност в моя ум“, но също така превеждано у нас като „Странности в главата ми“ и „Странно усещане“.

**В текста са използвани фрагменти от интервюто на Орхан Памук за сп. „Шпигел“

Отговор

Вашият e-mail няма да бъде публикуван. Отбелязаните полета са задължителни. *

*