Непоносимо

Как се чувстват децата с увреждания в българското училище. Разкази от първо лице

Българското училище е джунгла. В нея няма място за слабите. Ако не можеш да се биеш в гърдите, да тичаш бързо и да висиш на опашката си, по-добре не припарвай в него. Просто приеми, че си грешка на природата. И се скрий така, че по-силните да не те намерят.

Когато изчезнеш от погледа на глутницата, никой няма да вижда деформираните ти крайници, нито ще взима за мезе мечтите ти. Когато хищниците не те дъвчат, ще повярват, че си изчезнал. Когато те няма, светът отново ще бъде съвършен. А дивата природа ще триумфира.

Всеки ден, макар и без думи, масовото българско училище казва това на децата с физически или интелектуални проблеми. Заявява им, че са нежелани, неспособни, непоносими. Че трябва незабавно да се скрият, за да не развалят пейзажа.

Различните не могат да изкрещят нещо в отговор. Знаят, че няма кой да ги чуе. И мълчат.

Макар и рядко обаче нечия ръка* поставя пред тях диктофон. Докато той тихо жужи, разказват. За самотата, провалите, страховете и униженията в училище. Думите на тези слаби човешки същества са непоносими за нас, силните. Карат ни да се съмняваме в собственото си съвършенство.

И ни напомнят, че когато отвръщаме глави от децата с увреждания, неизбежно увреждаме себе си.

 

 

***

„Няма какво толкова да се разказва. Ти седиш вътре, затворена между четири стени. Не се виждаш почти с никого. Като дойде учителката, това за тебе е някакъв малък празник, защото се случва нещо различно. Има някого, с когото можеш да говориш. Тя идваше, разсмиваше ме, преподаваше ми там нещо и бързаше да си ходи, защото имаше работа. И после пак си оставаш сама…“

***

Просто си се знае, че си различен. Имаше един такъв случай – бяха изчезнали пари в класа. По-късно парите се намериха и едва тогава моя приятелка ми каза, че всички през цялото време са подозирали мен. Никой не ми го беше казал в лицето, но всички са смятали, че съм аз… защото съм различна. (…) Не, не ми се извиниха.“

***

„Като се започне от „Клас, стани! Клас, мирно!”, та до края все не e измислено за хора с увреждания…“

***

„Хем си там, хем не си…Как да го кажа, те не те възприемат като конкурент за гаджета, например. Не сметат, че на бала ще ги засенчиш… Възползват се от теб, когато искат да се правят на състрадателни или пък нещо такова… Малко си – имаше един филм – малко си „не на фокус”, леко си размазан, като духче… минават през теб, без да разберат… И учителите, и съучениците… Но това е нормално… вероятно е нормално…“

***

„Тогава системата беше, че трябваше да ходим от стая в стая. И аз никога не успявах да стигна навреме. Куцук-куцук, все закъснявах. Още повече, че като измиеха коридорите, те ставаха едни хлъзгави, не знам с какво ги миеха, ама все ме беше страх да не падна и, колкото и да бързах, все закъснявах и стигах, когато часът вече беше започнал, защото ходехме и на различни етажи. Обаче учителите все ме гледаха накриво, че закъснявам. Аз не знаех, но тогава са натискали майка ми да ме отпише от училище и да ме запише в помощно. Майка ми нищо не ми беше казала, но не ме отписа. Сега съм благодарна, че е устояла…“

***

„Най-кофти се чувствах, когато имаха физическо или нещо играят на двора. Даже тогава имаше едни мероприятия, дето там нещо ходеха, чистеха двора. И за тия глупости дори ми беше тъжно, че не мога да участвам…. Смешно звучи сега. И аз седях така на края на коридора, и си спомням, че имаше от тези, мрежестите решетки на прозорците. Отвън се чуват викове, смях… Оглеждах се да не идва някой по коридора и се надигах да надзърна през тая решетка какво правят децата. Ама бях ниско, седнала в количката и не виждах… От време на време зървах на някоя косата и бях много щастлива, ако позная коя е…“

***

„Аз бях 4-5 години по-голяма от другите деца, а бяхме в един и същи клас. Те ми викаха „како”. Стърчах над всички. И всички смятаха, че съм нещо бавно развиваща се и затова съм с малките в един клас. Трябваше непрекъснато да се обяснявам… Представяте си как се чувствах… Всички мислеха, че нещо повтарям класа за поредна година, че съм изостанала…“

***

„По-лесно ти е, когато те съжаляват. Съзнателно или не, много хора с увреждания се опитват да се възползват от съжалението на другите. Аз също съм го правила, защото така е по-лесно.“

***

„Ами да, писали са ми оценки по милост, защото съм на количка. Аз знам, че не знам, ама те ме пускат… Всички сме го правили. Не е честно, но го правим.“

***

„Неудобно ми е заради другите деца, които знаят, но получаваме еднакви оценки. От тях ми е неудобно, не от учителката, защото знам, че тя иска да ѝ се махна от главата и да не се занимава повече с мене.“

***

„Да, разбира се –подиграват ти се, присмиват ти се зад гърба или направо в лицето. Наричали са ме какво ли не. Просто свикваш в един момент и ги игнорираш. Но, знаете ли какво, не боли толкова, когато други деца ти се присмиват в лицето. Защото това не става толкова често, освен това при децата е така – карате се, обиждате се, после се сдобрявате и пак сте си приятели. Повече боли, когато усещаш негативното отношение на учителите, които нищо не ти казват. Ама усещаш, че някак те мразят… И се опитваш едно такова да станеш незабележим. Ако може да си невидим, да изчезнеш, за да не им пречиш…“

***

„Най-тежко ми беше, че нямаше къде да се скрия и да си поплача. Трябваше да стискам и да не плача. Не можех да се скрия и да плача в тоалетната, защото, знаете, в училище тоалетните не се заключват и всеки може да нахълта…“

***

„Имаше едно детенце, дето го срещах всяка сутрин – разминавахме се, като отивахме на училище. То беше на 7-8 годинки, нещо такова. И аз винаги носех едни такива широки поли, та то ми викаше „принцесата”. И си кимвахме, говорехме си с него сутрин. Но една сутрин майка му го водеше на училище и детенцето я пита: „Мамо, защо принцесата винаги я возят в количка?” Майка му нищо не каза, само стисна зъби, стисна му ръката и отминаха. И, вече се бяхме разминали, чух как тя такъв шамар му зашлеви, че чак мене ме заболя… И никога повече не посмя да ме погледне това детенце…“

***

„При много деца има множествени увреждания – има физически увреждания, но и интелектуални. Много често вървят заедно. Затова е разбираемо, че много хора мислят, че като куцаш, си и тъп. И ти слагат етикети. Мен веднага ме етикираха, че съм тъпа. Сега, като се връщам назад, си мисля, че сигурно съм била стеснителна, вероятно срамежлива, неуверена… А когато те мислят за тъп, когато ти лепнат такъв етикет на гърба, ти ставаш тъп. Просто, влизайки в училище, аз приемах тази роля. В училище бях една, а извън училище – съвсем друга. Извън училище бях общителна, любопитна…И така си остана до края, докато завърших училище. Бях слаба ученичка. Бях влязла в ролята на слаба ученичка. Не знам… сега, като се замисля, и ми се струва, че може би ми е било някакво убежище да се крия в ролята на слаба ученичка…“

***

„Учителите не разбират едно… че децата с увреждания имат… имат душа. Разбирате ли ме? Как да ви обясня? Веднъж бяхме в едно ЦНСТ с деца с много тежки физически и интелектуални увреждания. И имаше едно момченце там. Мъничко такова, на вече 6-7 години, ама мъничко, както са малки децата, които са расли в институции. Очичките му още кръстосани… Нали знаете, на тях очичките им са кривогледи, защото ги слагат да лежат в институциите и те по цял ден гледат тавана… Та това детенце, благодарение на шефката на ЦНСТ-то – много свястна жена – беше тръгнало на предучилищна в масово училище. Разбира се, в училището – проблеми, защото то още трудно говори, те от няколко месеца го бяха спасили от институцията… И го прибират от училище, а то се наакало – още ходеше с памперси тогава… И мирише…
Обаче аз го поглеждам. И в един момент времето сякаш спря. Усетих някаква извънземна любов към душата на това дете… Просто необяснимо… Не го познавах… Виждах го за първи път… Но усетих любов… Никога не съм се чувствала така… И знаете ли какво стана? Това дете, което трудно установява контакт с другите, очичките му още кръстосани, всички казват, че е слабоумно… Това дете изведнъж стана, приближи се до мен със своята крива походка на дете с увреждания и… и се гушна в мен, просто се гушна, защото, защото има душа… Как да кажеш на учителите, че детето с увреждания също има душа?!? … Мислите си, че съм луда.“

 

*Думите на настоящи и бивши ученици с увреждания са събрани в доклада „За училището – с обич и омерзение“ на Венелин Л. Стойчев и Юлиан Борисов от сдружение „Политологичен център” и Фондация „Институт за креативни граждански стратегии”. Целият им труд можете да откриете тук.

1 Коментар

  1. Не е ясно за какви увреждания става дума.
    Разбира се, децата с тежки физически проблеми, но с нормален, или даже добър интелект,
    се нуждаят от помощ, в някои училища даже има такава.
    Време е обаче да се отстранят от училищата децата с умствени проблеми – те освен, че не неучават нищо, само пречат на другите, или даже са опасни.
    Времето ,
    отделено за тях е в ущърб на нормалните.
    Ето една реплика от реален клас, в който има дете с умствени проблеми:
    „г-жо, престанете да се занимавате с този идиот, ние сме тук за да научим нещо от вас, а не да си пилеете времето с него….“
    жестоко, но правдиво.

Отговор

Вашият e-mail няма да бъде публикуван. Отбелязаните полета са задължителни. *

*