Let the sunshine in

Палим лампите, за да осветим „агентите“ на легендарното кино „Дружба“

Отваряш вратата към миналото. Потъваш в коридора между прашните, складирани десетилетия. Стрелваш се покрай черно-бялото време – красив, безгрижен, яхнал лъскава „Веспа“, развял бретон. Пътуваш час. Понякога два. После се сепваш, раздразнен от ярката светлина пред теб. Пътешествието е свършило, екранът е бял. Старият филм е свършил. Днешният ден нахално те избутва навън. Но ти не искаш да си ходиш. Трескаво правиш планове отново да се върнеш там, където винаги е вчера. В легендарното, архивно кино „Дружба“, което сега се нарича „Одеон“.

BFI Theatrical Release

Зад кадър: „Американска нощ“ (1973), реж. Франсоа Трюфо.

Волният ездач

Който не е влизал в киното срещу паметника на Патриарх Евтимий в София не познава паралелните светове. Не се е возил в машината на времето. Не е вдишвал прах от старите, 35-милиметрови ленти. Не е гълтал частици от въображението на Торнаторе, Хичкок, Трюфо, Пазолини, Годар, Форман и ранния Спилбърг.

През социализма обаче „Дружба“ е  повече от „западен“ въздух. А именно – пазител на свободния дух. Създател на личности. Генератор на приятелства. Подпалвач на малки бунтове. Самостоятелен организъм, задвижван от един изключителен човек, кинокритик, поклоник на Бунюел, почитател на Борхес, бунтар срещу властта и „луд“, когото милицията не сме да тормози. Професор Тодор Андрейков. За приятелите и учениците – просто Тони.

Преди 1989-а, когато киноразпространението е контролирано, а западен филм трудно може да прехвръкне у нас, проф. Андрейков минава през стените. Под носа на Партията, без да му мигне окото, той внася италиански, френски, британски и американски шедьоври. Къде легално, къде – не, мъкне копия на чуждестранни филми от световни фестивали. Е, понякога, в бързината, прави грешки. Веднъж например донася „Великолепната седморка“ без първата част. Липсата се установява минути преди прожекцията. Широкоскроен, професорът не трепва. Застанал пред публиката, вдъхновено разказва първите сцени. След като слага точката, втората част тръгва по вода.

Години наред Тони Андрейков изнася и лекции пред почитателите на седмото изкуство в кино „Дружба“. Гмурка се в американската бурлеска, немския експресионизъм и неореализма, жонглира с факти, имена и жанрове, прави сложни исторически паралели, вмъква цитати от любимия си писател Хорхе Луис Борхес. Щедро раздава знания на студентите от ВИТИЗ. Плюс това, всяка сутрин, в 10 часа, прави служебни прожекции за личния състав на Филмотеката, където се съхраняват старите ленти. Строява в салона на „Дружба“ служителите в архива, преводачите, счетоводителите, чистачките. Пуска им някой от образците на световното кино и започва разпалено да говори.

mask

„Мъжки род, женски род“ (1966), реж. Жан-Люк Годар

На мен ли говориш?

Думите му изграждат общата култура и ценностите на десетки днешни режисьори, актьори, музиканти, писатели, художници. А също и на много обикновени, мислещи зрители.

Освен гласа на проф. Андрейков обаче, всички те помнят още няколко тембъра. Защото през соца чуждестранните продукции се въртят не със субтитри, а със симултантен превод. И преводачът, точно като актьорите, владее вниманието на публиката.

Преди всяка прожекция в „Дружба“ той се настанява в малка, допотопна кабинка с размери 1.30 на 1.50 метра в дъното на салона. Взима в ръка микрофона. И докато лентата трака в машината, „покрива“ всички реплики – мъжки, женски, детски.

В онези дни гласът на италианското кино е женски. Принадлежи на Нели Червенушева – прекрасна, изключително интелигентна жена, познавачка на средиземноморската култура, на творчеството на Еторе Скола, Марио Моничели и Федерико Фелини. Години наред тя превежда с върховно майсторство най-големите шедьоври от Ботуша. Докато не стига до „Евангелието по Матея“ на Пазолини. Филмът я препъва. Думите я мъчат. Перфекционистът проф. Андрейков не е доволен от превода й. „Не! Не е добре!“, отсича той. Амбицирана да се справи, Нели отива в църквата и моли за едно „Евангелие от Матей“. Отгръщайки страниците с изумление разбира, че сценарият на Пазолини повтаря едно към едно светата книга. Открила ключа към филма, веднага го използва. Когато Тони Андрейков гледа продукцията с актуализирания превод, разтреперан от вълнение се провиква: „Браво, Нели!“.

Естествено, преводаческият труд остава скрит за обикновения зрител. Нели Червенушева обаче не страда от това. Нейната болка е друга. Образована в Италианския лицей преди 9 септември 1944-а, взела диплома по италианска филология след смяната на властта и влюбена в Италия, тя не може да види своята най-голяма мечта. Защото през социализма не я пускат зад граница. Единствената й утеха е да гледа Италия през екрана, седнала в кабинката на преводачите, или както казва Теди Москов: „Да бъде като риба в аквариум и да се взира в морето, в което не може да влезе“. Както всички знаем, през 2007-а режисьорът сложи край на тази несправедливост. Качи 78-годишната Нели на самолет, закара я на Ботуша, премина с нея през любимите й „филмови“ места, срещна я с някои от идолите й. Романтичното и трагично закъсняло пътуване запечата в документалния „Преводачката на черно-бели филми“.

la_bal

„Балът“ (1983), реж. Еторе Скола

Други гласове, други стаи

Разбира се, Нели Червенушева не е единствената преводачка в „Дружба“. Точна като нея, колегите й държат летвата високо. С времето научават наизуст всички по-популярни филми. Дори не поглеждат в листата с оригиналния диалог пред себе си. Понякога жените пускат пердетата в кабинката, вадят плетките, нижат „лице-опако“ и едновременно озвучават на български умиращия Белмондо. Мъжете също не им отстъпват в „мултитаскинга“. Хари Аничкин – най-популярният глас на англоезичните филми, не просто превежда, а и наглася репликите според аудиторията.

Веднъж, когато на прожекцията на „Някои го предпочитат горещо“ нахлуват футболисти на Белмекен, Аничкин решава да адаптира превода на комедията за специфичната аудитория. Както знаете, във финалната сцена преоблеченият като жена Джак Лемън се опитва да разубеди Джо Браун да го вземе за съпруга. В опита си да отблъсне кандидат-жениха, Лемън признава куп свои „грехове“ – че си боядисва косата, че пуши, че не може да има деца. Когато тези разкрития не хващат дикиш, рязко сваля перуката си и признава: „Аз съм мъж!“. Вместо изненада, в отговор получава едно жизнерадостно: „Е, никой не е съвършен!“. Аничкин обаче е наясно, че тази реплика няма да разсмее футболистите в залата.  Докато комедията се приближава към финала си, трескаво търси по-простоват, но и достатъчно смешен еквивалент на оригиналното Well, nobody’s perfect. В правилния момент от устата му прогърмява: „Късно е чадо!“. Спортистите избухват в бурен кикот. Следват аплодисменти.

Да, преводачите в „Дружба“ обичат работата си. Дотолкова, че понякога вмъкват подробности около сюжета и актьорите. Макар и много рядко обаче се случва някой от тях да закъснее или да не дойде на прожекция.  Един такъв случай си спомни наскоро режисьорът Димитър Коцев-Шошо пред камерата на БНТ. Преди години той и компанията му отишли да гледат германска комедия във филмотечното кино. Въпреки че началото на прожекцията наближавало, преводачът не идвал. Тогава в салона влязла разпоредителката и попитала: „Някой знае ли немски?“. Един младеж се изправил плахо. Жената го хванала за ръка, завела го до стаичката в дъното на залата, сложила му слушалките и му връчила микрофона. Филмът стартирал, актьорите разменили първите реплики. Минали минута, две, пет, десет. Младежът в кабинката започнал да хихика, а после гръмогласно да се хили, но без да превежда нито ред. „През целия филм той се смя, а ние слушахме немски“, обобщава Димитър Коцев-Шошо.

some

„Някои го предпочитат горещо“ (1959), реж. Били Уайлдър

Няма да го пуснем! 

Публиката на „Дружба“ е обречена да се забавлява – със сюжетите и във филмите, и извън тях.

В първите години на соца обаче не всеки може да се докосне до западноевропейските шедьоври. Когато в началото на 60-те националната филмотека завърта архивните си продукции в кино „Влайкова“, народната милиция пристига преди прожекциите. Сканира събралите се. Отсява „неблагонадеждните“. Дългокосите и брадясалите оставя отвън.

В зората на 70-те западните филми вече се въртят във „Витоша“ и въпреки че фуражки вече не се мяркат, страхът си стои. От уста на уста се носи слух, че агенти на ДС се смесват с тълпата и прилежно записват кой се реди за билет. След като по-късно филмотечното кино окончателно се намества в салона на „Дружба“, срещу Попа, притесненията се стопяват. А около киното се оформя малко общество от страстни фенове на седмото изкуство.

Е, често те не успяват да напълнят салона. Съответно не могат да гледат любимия си филм, защото според тогавашните разпоредби ролката трябва да се вътри пред не по-малко от десет зрители. Рехавата публика не получават съчувствие от персонала, който бърза да се прибере вкъщи по-рано. „Неведнъж се е случвало да чакам да се съберат достатъчно хора, за да има прожекция . – спомня си Зорница Христова* – Отиваме с приятели да гледаме филм, „Лудият Пиеро“, примерно. „Няма да го пуснем – обяснява доволно касиерката. – Вие сте само шестима, а за да пуснем филма, трябва десет души да искат да го гледат“. Точно в часа на прожекцията обаче идват още петима и всички триумфално се нареждаме за билети. „Ама защо ще го гледате бе, деца – кърши ръце касиерката. – Аз ще ви го разкажа!“.

Разбира се, продавачката на билети има право. Та тя познава по физиономии всички „обитатели“ на „Дружба“. Не може да си обясни защо гледат едно и също десетки пъти. И как така ръкопляскат, подсвиркват, коментират, тропат с крака и дори пеят в салона, все едно са си у дома?
Последното е обичайна практика. Вътрят ли се „Исус Христос суперзвезда“ или „Коса“, салонът буквално се тресе. „При едно от десетките ми посещения на „Коса“ към края на публиката започна да пее с пълно гърло Let the sunshine in – разказва Анелия Костова**. – Момчето, което прожектираше лентата, реши да се пошегува. Спря филма и каза: „Всичките сте за Белене, ей-й-й“. Публиката се разхили, той също. Пусна обратно лентата, да си догледаме края, все едно не го знаем наизуст.“

Разбира се, всичко това се случва някъде там,  вчера. Усещате ли, колко много сме се отдалечили от онова време – от преводача в кабинката, от майтапите с комунистическата власт, от гледането на филми с приятели. Кино „Дружба“ обаче продължава да стърчи на същото място, макар и с друго име.

Само на един билет разстояние от нас.

pierrot-le-fou---a-dimensao-infinita-de-godard.html

„Лудият Пиеро“ (1965), реж. Жан-Люк Годар

*
** Двете истории са разказани от зрители във фейсбук страницата на „Кино „Дружба“ https://www.facebook.com/pages/%D0%9A%D0%B8%D0%BD%D0%BE-%D0%94%D1%80%D1%83%D0%B6%D0%B1%D0%B0/615999138532888?fref=ts

АДРЕСНА РЕГИСТРАЦИЯ
Филмотечното кино сменя адреса си няколко пъти, преди да се установи в сградата срещу паметника на Патриарх Евтимий в София.
В далечната 1961-а националната филмотека завърта първите продукции от архива си в салона на „Клуба на дейците на културата“ на ул. „Раковски“ 108. По-късно наема кино „Влайкова“ с идеята да показва в него само западноевропейски шедьоври.  Дава му името „Айзенщайн“, макар че до официално „кръщене“ не се стига. А и в салона скоро спират да представят чужестранни ленти.
Прожекциите са подновени през 1972 г. в току-що откритото кино „Витоша“. Само година по-късно адресът отново е сменен и филмотечното кино се установява срещу Попа, в салона на име „Дружба“.  Самият той е разположен на партера в сградата на ГК на ДОСО (Градски комитет на Доброволната организация за съдействие на отбраната). В него се показват филми, обединени в цикли, организират се тематични седмици и гостувания на чужди кинематографии. След 1991-а „Дружба“ вече носи името „Одеон“, а освен ленти от фонда на Филмотеката върти и актуални заглавия.

kd

Сградата на кино „Дружба“ през 70-те

 

ЕДНА НЕВЕРОЯТНА ИСТОРИЯ
Проектът „Айзенщайн-Дружба-Одеон”

Пътуването назад във времето започва тази есен. По-точно в края на септември, когато се очаква премиерата на „Айзенщайн-Дружба-Одеон”. Документалният филм разказва изключителната история на легендарното архивно кино. През спомените на критици, преводачи и зрители ще разберете как западноевропейските шедьоври изградиха поколения киномани и личности, и дори противодействаха на политическата система. Режисьор на продукцията е Екатерина Минкова, оператор – Борислав Георгиев. Проектът е по идея на Деян Статулов и е финансиран от програма „Култура” на Столична община.

Отговор

Вашият e-mail няма да бъде публикуван. Отбелязаните полета са задължителни. *

*