От „Английският пациент“ до „Козият рог“. Как книгите станаха филми?

По пътя към екрана романите често губят характера и главите си. За ужас на авторите им 

Книгите са крехки създания. Трудно стигнат до киното, без да се разпаднат на части. По пътя към екрана често губят силата и характера си. Понякога се разделят и с главите си. Разбира се, има изключения. Подкрепяни от добри сценаристи и умни режисьори, някои романи се адаптират лесно към новата си реалност. И заживяват щастливо като филми.

Дано сред тях е и „Възвишение“ – феноменалната книга на Милен Русков, очаквана на голям екран през следващата пролет. Със сигурност  премеждията на възрожденските „револуционери“ Гичо и Асенчо трудно ще се превърнат в екшън. Защото да предадеш специфичния, неповторим език на романа, вкуса на епохата и иронията към нея, малките победи и голямата дегероизация трябват здрава ръка, хладен ум и поне едно Гичово „ибах“ на ден. Надяваме се тези качества да не липсват на сценаристите, сред които е и самият писател. Не бихме подценявали и професионализма на режисьора Виктор Божинов, снимал сериалите „Под прикритие“ и „Връзки“, и работил по най-големите американски и руски продукции у нас.

За съжаление, сигурна рецепта как думите да се превърнат в образи няма. Както ще видите от българските и световни примери („Сияние“, „Мисия Лондон“, „Хобит“, „Козият рог“, „Английският пациент“, „Крадецът на праскови“), които подбрахме за вас, адаптирането на една книга е трудна, често неблагодарна работа. А недоволни винаги има – и сред читателите, и сред авторите.

 

СИЯНИЕ

shining_ready

Книгата, Стивън Кинг, 1977 г.

През една люта зима алкохолизираният писател Джак Торънс получава сезонна работа като пазач на хотел „Панорама“ в Скалистите планини. Въпреки че мястото е белязано от мистериозни самоубийства и убийства, той се отправя към неизвестното със съпругата му Уенди и 5-годишният им син Дани. Кошмарът започва с пристигането им. Надареното с телепатични способности момченце вижда призраци. А Джак, обсебен от тъмни сили, опитва да убие него и жена си. Накрая обаче съдбата избухва ядосана. И Торънс издъхва при взрива на хотелския бойлер.

Филмът, Стенли Кубрик, 1980 г. (преведен у нас като „Сиянието“)

След като прочита книгата на Стивън Кинг, режисьорът Стенли Кубрик решава да я превърне във филм. „Трябваше да извадя есенцията, да изградя по-добре слабите части на историята и да развия героите по различен начин. „Сияние“ не беше труден за екранизация, защото силата му е в интригата, не толкова в езика“, казва той.

Кубрик променя десетки подробности, отдалечавайки се с леки стъпки от оригинала. От петгодишен в книгата, Дани става седемгодишен във филма; от блондинка, Уенди се превръща в брюнетка; от зло с чук Джак израства до зло с брадва. Финалът също не е пощаден. Вместо да загине при експлозия в хотела, обезумелият герой измръзва до смърт в преспите отпред.

За да си осигури по-широк терен за действие, Кубрик разкарва зловещите, мотаещи се из романа животни от жив плет, а също маркучът, асансьорът и призракът-подстрекател. Съгласява се да промени и номера на най-зловещата стая от 217 на 237 по молба на мениджъра на хотел „Тимбърлин лодж“, чийто екстериор е използван за снимките. Ръководството се притеснявало, че след като филмът излезе по екраните, никой нямало да поиска да отседне (и трепери) в стая 217. Затова била „въведена“ несъществуващата 237.

Реакцията на писателя

Ревнив към всяка своя дума,  Стивън Кинг побеснял от промените в сюжета. „Книгата е гореща, а филмът – студен. Книгата завършва в пламъци, филмът – в лед. В книгата Джак Торънс постепенно полудява, а във филма е луд още от първата сцена“, ядосва се той. Изборът на Джак Никълсън за главната роля също го подразнил, защото познавал актьора главно от филма „Волният ездач“. „В първата минута, когато този мъж се появи на екрана си казах: „О-о-о, знам го този. Гледал съм го в пет филма за мотористи. Все в една и съща роля.“

 

МИСИЯ ЛОНДОН

misia_ready

Книгата, Алек Попов, 2001 г.

Българският посланик в Лондон Варадин Димитроф има мисия – да пробие във висшето английско общество. Дипломатът бърза да се сближи с британското кралско семейство, насъскван от амбициозните родни политици и парвенюшкото им желание да се „отъркат“ в елита. За да изпълни тази задача, Варадин сляпо се доверява на услугите на PR-агенция със съмнителна репутация. В резултат забърква грандиозен скандал. Докато твори гаф след гаф, дребните риби в посолството въртят далавери и още повече оплитат конците. В мрежата от недоразумения попада и българска студентка, двойничка на покойната принцеса Даяна. За читателите остава да се насладят на улова – едрите илюзии на посткомунистическото общество и абсурдите на прехода.

Филмът, Димитър Митовски, 2010 г.

Екранизацията на Димитър Митовски следва едноименния роман на Алек Попов без резки маневри и завои. Естествено, филмът е по-лаконичен от книгата, затова някои второстепенни линии и герои са отпаднали. За огромно наше съжаление като в тъмна дупка е изчезнал кметът на Провадия, заедно с откритата в града му древна тоалетна (демек клозет). На екрана също липсват двете познати от романа, адски шумни деца на Коста Баничаров.

Освен отрязани, има и добавени елементи. Сценаристите са прекроили оригиналния сюжет така, че да има място за продуктово позициониране и в частност цигарите „Кинг“. С лекота са дописали нелегален duty free в подземието на посолство, където героите търгуват на воля с двете марки на българската фабрика King’s Tobacco – „Кинг“ и „Мерилин“. В същото мазе алъш-вериш върви със стоки на „Винпром Пещера“. Разбира се, в книгата на Алек Попов такава борса няма. Само накратко се споменава, че един от героите от време на време купува цигари от безмитния магазин и после ги продава.

Някои детайли също са пипнати. В книгата например фамилията на първата дама e Селянова, а във филма е Селянска. На хартия пък дълго подготвяното парти трябва да докаже на света, че българинът е измислил тоалетната, а на екрана то демонстрира как българинът е отсякъл главата на Никифор!

Реакцията на писателя

Като съсценарист Алек Попов държи под око сюжета. Но не ревнува, когато собственият му роман се променя и заживява като филм. За него е по-важно да се забавлява, отколкото да държи здраво юздите на книгата си. Твърди дори, че някои нейни нишки са изтеглени по-добре на екрана – например измамата с кралицата. Няма и никакви забележки към резултат. „Филмът стана изчистен от битовизъм и кахърност, а естетиката му се получи малко сюрреалистична, което много ми допада“, казва Попов.

ХОБИТ

hobbit_ready

Книгата, Дж.Р.Р. Толкин,1937 г.

Години наред хобитът Билбо Бегинс живее кротко и щастливо. Един ден обаче магьосникът Гандалф и джуджетата, предвождани от Торин Дъбощит, го предизвикват да тръгне на пътешествие. Целта им е да стигнат до Самотната планина, а джуджетата да си вземат обратно съкровището, откраднато дракона Смог. Преминавайки през Ломидол и Мраколес героите преживяват куп приключения, срещат опасни създания и накрая се изпокарават за богатството. Когато обаче са нападнати от гоблините и вълците, набързо забравят различията си и се съюзят срещу врага с елфите, с хората от Езерния град и с великите орли.

Филмът, Питър Джаксън, 2012, 2013 и 2014 г.

След като преди повече от десетилетие екранизира „Властелинът на пръстените“ на Дж.Р.Р. Толкин, Питър Джаксън разтегна до скъсване и малката книжка „Хобит“ на британския писател. Превръщайки скромните триста страници в кино трилогия, режисьорът добави десетки нови сюжетни линии и герои.

Със сигурност една от големите изненади е голямата роля на Радагаст Кафявия, споменат само мимоходом в книгата. Още по-неочаквана е появята на Галадриел, Саруман и Леголас, познати главно от „Властелинът на пръстените“. Какво да кажем за воина-елф Тауриел (Eванджелин Лили) – образ, заченат директно във въображението на Питър Джаксън? Хм…

Е, не всяка измишльотина дразни. Въпреки че също е напомпана и рискува да се пръсне, финалната битка на Петте армии въздейства и оставя силен драматичен вкус.

Реакцията на писателя

Екранизациите по историите на Дж.Р.Р Толкин се появяват десетилетия след смъртта на писателя през 1973 година, затова само можем да гадаем какво мисли за тях (и дали не се върти в гроба). За сметка на това знаем какво е мнението за високобюджентите трилогии на сина му Кристофър. „Баща ми се превърна в жертва на собствената си популярност и беше погълнат от абсурдността на нашето време. – казва той пред френския в. „Льо Монд“ – Между красотата и сериозността на неговите творби и това, в което бяха превърнати, има огромна пропаст. Комерсиализацията сведе естетиката и философията на работите му до едно нищо. Затова за мен има само едно решение – да отвърна глава от филмите“.

КОЗИЯТ РОГ

koziat_ready

Разказът, Николай Хайтов, 1967 г (от сборника “Диви разкази”)

В годините на робството турчинът Дели Мустафа изнасилва красивата жена на овчаря Караиван. От ужас тя губи ума си, а по-късно умира в манастир. Съсипан и озлобен мъжът й напуска селото с дъщеря им Мария. Двамата заживяват в изолация високо в планината.

Десет години по-късно, един след друг, при странни обстоятелства издъхват Дели Мустафа и още десетки турци-насилници. Всички са промушени от кози рог от неизвестен отмъстител. Българите разбират, че имат таен закрилник. Един ден  случайно научават, че това е момичето на Караиван – пораснало и запасало необичайно оръжие.

Когато тайната излиза наяве, башибузукът тръгва по петите на семейството. За да не попадне в ръцете на турците, Мария се хвърля в пропаст. Караиван, надупчен от куршуми, успява да избяга. Добира се до манастир, където изповядва как е превърнал дъщеря си в инструмент за отмъщение.

Филмът, Методи Андонов, 1972 г.

В разказа си Хайтов описва изнасилването буквално с едно изречение (второто, ако трябва да бъдем точни). Филмът обаче превръща тези два сухи реда в дълги, мъчителни минути и ни показва мятащото се в ужас  голо тяло на Катя Паскалева. От един, насилниците се „клонират“ в четирима (в ролите Тодор Колев, Климент Денчев, Марин Янев и Стефан Мавродиев). А по време на зверствата им тяхната жертва не полудява, а умира.

Разказът претърпява още метаморфози на екрана – обстоятелства около убийствата на насилниците са променини. Измислена е и нова смърт и за главната героиня. Вместо да скочи от скалата, Мария се задушава в пламъците на запалената от баща й къща на овчаря.

Реакцията на писателя

Освен създател на разказа, Николай Хайтов е и сценарист на филма. При това със самочувствие, каквото рядко имат най-опитните в киното. Посреща на нож всеки опит на режисьора Методи Андонов да промени, съкрати или допише негови сцени. Защитава с нокти и зъби решенията си. Запъва се, иска подкрепа от други писатели. Така принуждава Андонов напълно да се съобразява с него.

Къде основателно, къде не, Хайтов се меси и в избора на актьорите. Убеждава режисьора да преосмисли избора си на Мая Драгоманска за ролята на Мария и го насочва към Катя Паскалева. Също така се опитва да наложи популярния Апостол Карамитев като полудивия Караиван. Методи Андонов обаче е непреклонен и залага на не толкова известния, но по-подходящ Антон Горчев.

АНГЛИЙСКИЯТ ПАЦИЕНТ

english_ready

Книгата, Майкъл Ондатджи, 1992 г.

Италия, краят на Втората световна война. Разрушен манастир в Тоскана събира отломките на няколко човешки живота – на катастрофирал със самолет и обгорял до неузнаваемост мъж; на грижещата се за раните му медицинска сестра Хана; на разчистващия района от мини сикх Кип; на крадеца, преквалифицирал се в шпионин Караваджо. Историите изплитат сложната структура на книгата, която Майкъл Ондатджи пише шест години.

Филмът, Антъни Мингела, 1996 г.

В романа историята е теглена от четири сюжетни нишки, но филмът е форсиран само от една – любовната история между английския пациент (всъщност унгарски граф, в ролята Ралф Файнс) и неговата забранена любов (прекрасната Кристин Скот Томас). Техните чувства изпепеляват останалите персонажи. Най-слабо, колкото да вкара екзотика, тлее Кип.

Нелинеарното повествование е смекчено (за да не товари зрителя). А поетиката се е поизгубила. Миналото – този основен  „персонаж“, не се връща трудно, на мъчителни пристъпи, а пристига веднага щом героите го извикат. Но въпреки тези разминавания с книгата, „Английският пациент“ си остава брилянтен, вълшебен филм, неслучайно награден с 9 „Оскар“-а.

Реакцията на писателя

Майкъл Ондатджи е повече от доволен от екранизацията, именно защото не повтаря романа. „Вместо да следва като сянка книгата, филмът израства от нея. И се превръща в нещо ново. Нещо със собствено ДНК“, казва писателят. Заедно с режисьора и продуцента той активно работи върху сценария. И учи нов занаят. „Като писател е абсурдно да напиша отлична глава, а след това да я отрежа. Като сценарист обаче  свикнаха да се разделям с прекрасни сцени, за да се напъхаме във времевите рамки. Пред очите ми историята ставаше все по-стегната, все по-мускулеста.“

КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ

kradez_ready

Повестта, Емилиян Станев, 1948 г.

Велико Търново, Първата световна. Мъжете гиният на фронта, жените съхнат от недояждане и плач. Градът тъне в бедност, глад, болести, отчаяние, разруха. Освен от войната, Елисавета е съсипана от нещастния си брак със сприхав, застаряващ полковник. И е дълбоко нещастна, че не може да има деца. Чувства се остаряла, без посока. До деня, в който една мъжка ръка не посяга към прасковите в градината й. Тя принадлежи на Иво Обренович – военопленик и подпоручик от сръбската армия. На мъжа, който я кара да се влюби, отново да почувства живота и да направи съдбоносен избор.

Филмът, Въло Радев, 1964 г.

Режисьорът Въло Радев поглъща наведнъж „Крадецът на праскови”. Вкусът му харесва. Решава да го сподели с повече хора, като превърне повестта във филм.

Преди това обаче прави някои промени по оригиналния текст. Разрежда лирическата атмосфера с няколко сюжетни линии, за да покаже ужаса на войната. Вимателно, без тътрузене, премества прожектора от любовта на Елисавета и Иво към военнопленическия лагер.  С алхимична точност променя и баланса между героите. Отнема малко от измъчващата се от морална дилема жена (в ролята Невена Коканова) и добавя малко към обичания от нея мъж (Раде Маркович).

Реакцията на писателя

Макар и резервиран към възможностите на киното, Емилиян Станев се вълнува да види повестта си на екран. Няколко пъти кани режисьора и сценарист Въло Радев в дома си на софийската улица „Венелин”, за да обсъждат екранизацията. Когато продукцията е готова, не скрива одобрението си. Единствено не приема напълно Невена Коканова като Елисавета. Смята, че брюнетката не може да стъпи на малкия пръст на неговата „книжна“ жена-привидение с ослепително бели ръце, сини, тъжни очи и буйна, златиста коса.

1 Коментар

Отговор

Вашият e-mail няма да бъде публикуван. Отбелязаните полета са задължителни. *

*