„Туин Пийкс“ се завръща. Защо го харесвахме толкова?

25 години по-късно си припомняме някои любими детайли – кафето, паят, черешовата дръжка

Минаха 25 години, но още не сме забравили нищо. Нито провинциалното планинско градче, разположено на границата на съня и реалността. Нито неговите обитатели – красавици, гиганти, джуджета, едноръки мъжаги, зли духове. Нито лицето на убитата Лора Палмър. А още по-малко – черешовия пай и черното кафе.

Създаден от Дейвид Линч и Марк Фрост, „Туин Пийкс“ ни действаше като лек наркотик в началото на 90-те. Очаквахме в абстиненция мистерията с елементи на сапунка. Усещахме, че е направена с много пари, маниакален звук и необичаен монтаж. Обожавахме странния й, старомоден стайлинг. Треперехме от пронизващия й сюрреализъм.

Днес потриваме ръце, че сагата се завръща. Подготовката й вече започна. Първите епизоди, вероятно 18, ще са готови догодина. Режисьор отново ще е Линч. Повечето актьори – включително Кайл Маклоклън като специален агент Дейл Купър, вече са потвърдили участие. Докато чакаме да чуем: „Огън, следвай ме!“ и да скочим в студения пламък, си припомнихме онези дребни, пипнати детайли, към които бяхме пристрастени. И които превърнаха „Туин Пийкс“ в тв легенда.

 

Американският вкус

RR

Всичко в сериала имаше лек вкус на палмово масло. Образите, местата, забавленията, престъпленията. Героите – благородният шериф, интелигентният ФБР-агент, корумпираният бизнесмен, готиният моторист и симпатичната сервитьорка, изпълваха до пръсване клишето за средния американец. А действието сновеше по маршрутите на издигнатия на пиедестал семеен бизнес – от ресторантчето с червените столчета, където сервираха Норма (Пеги Липтън) и Шели (Медхен Емик), през бензиностанцията на Ед до Големият северен хотел.

 

Сексът

realization-cherry-stalk

Никой не правеше секс с този, с когото трябва. И разбира се, нищо не беше такова, каквото изглеждаше. Включително самото място. През деня Туин Пийкс изглеждаше порядъчно провинциално градче. Вечер се превръщаше в бардак, където ученичките продаваха телата си. Момичетата носеха ярки червила, тесни пуловери и къси карирани поли. Но нямаше нищо по-неустоимо от Одри Хорн (Шерилин Фен) – момичето, което извади черешка от питието и я изяде, след което повъртя дръжката й в устата си и я изплю, вързана на възел.

Кафето (и паят, разбира се)

asmekwn7iy4r1iynsf05

Блаженството имаше лице – физиономията на агент Купър, медитиращ над черно, димящо еспресо. Само една „дяволски добра чаша кафе“ го караше да загуби контрол и поне за миг да се отпусне. „Всеки ден си прави подарък. – каза той веднъж на Хари, а и на нас – Не го планирай, не го очаквай. Просто го остави да се случи. Може да е нова риза, лека дрямка на стола в офиса или просто две чаши горещо, черно кафе“. Логично, питието имаше сладко продължение – черешов или боровинков пай. Въобще,  в Туин Пийкс похапването беше на почит. В полицейското управление се тъпчеха с понички. А от време на време нечия доволна усмивка грейваше над багета, дебело намазана с масло и бри.

 

Дървото

log_lady

„Моят дънер видя нещо снощи. Някой ден той ще има какво да разкаже“, повтаряше като в транс Маргарет Лантерман, притискайки огромен пън като бебе. Разбира се, това не беше просто цепеница, а малка част от голямата „гора“ на Линч. През клоните на дърветата се усещаше идващия студ, а в кривите лица на секачите се виждаше ужаса. Единственото убежище изглежда беше Големия северен хотел с неговата топла, рустикална ламперия.

 

Демонът 

BOBCouch

„Ако ме видиш още веднъж, това няма да съм аз“, каза в един от епизодите джуджето, завъря се на пета и така въведе любимия мотив на Линч – този за демоничното отражение. Обсебен от манихейски възглед, режисьорът постоянно ни показваше доброто и неговия разкривен, зъл отговор. Добродушният Лейлънд Палмър беше покварен от демоничния Боб, а свестният агент Дейл Купър – обсебен от бившия си, опасен колега Уиндъм Ърл. Дори блондинката Лора Палмър имаше свое изкривено повторение в лицето на братовчедка си, тъмнокосата Мади.

 

Завесите

zavesi_1

Разделяха реалността от илюзиите, будуването от съня, съзнаваното от несъзнаваното, американската мечта от американския кошмар. Спомняте ли си в какво беше увита мъртвата Лора Палмър? В завеса за баня, разбира се. А къде танцуваше джуджето от червената стая? Пред дълги, надиплени пердета. „Завесата едновременно скрива и разкрива. – казва Дейвид Линч. – Когато се спусне пред очите ни, оставя въображението да работи. Когато се вдигне, както става в театъра, предизвиква фантастична еуфория и трепетно очакване да видим нещо ново.“

 

Музиката

music

Всеки път, когато чуем мрачните акорди от началото на сериала, се чувстваме като деца, изгубени в мъглата. Анджело Бадаламенти композира основната, незабравима музикална тема само за двайсетина минути. И взима „Грами“ за нея. Всъщност, това не ни изненадва. Бадаламенти няма какво да му мисли толкова – познава в детайли света на Линч още от времето, когато работи за неговия „Синьо кадифе“.

Отговор

Вашият e-mail няма да бъде публикуван. Отбелязаните полета са задължителни. *

*